Стаята на Куин и Кийън

Какво ли можеше да се каже за стая на момчета? Нищо интересно като цяло. Обикновено тук цареше пълен безпорядък, който само понякога се превръщаше в привидна подреденост. Но дори и Куин се беше отказал от това да въведе ред в нея, тъй като Кийън определено не си падаше по него.

Стоях загледан в невероятните му очи и не можех да повярвам, че го виждам отново. Толкова много ми липсваше, че ми се искаше да обвия ръце около вратът му и да не го пусна повече от прегръдките си. Лятото беше по-мъчително от обикновено, защото освен ужасният си баща се наложи да търпя убийствената жега на пустинята. Бях лишен не само от любимият човек, но от онази частица, която гореше в гърдите ми. Вече можех да усетя всяка една капчица вода, която се намираше в природата около нас, но в пустинята нямаше живот, нито пък вода. Прекарвах дните си в нещо, което подозрително приличаше на стая и се наложи да се правя на "нормален" пред любовницата на бащата. А онази руса кучка все едно напук на мен се опитваше да изглежда грижовна и заинтересована от личността ми. Но сами може да се досетите, че не и се получи. Тъгата и гневът растяха с всяка изминала минута и само чистият късмет ги спаси.Каквото и да правеше не можеше да замести майка ми, както и празнотата,която родителите оставиха в сърцето ми след драматичният си развод. Мразех и нея, както и фалшивата обич, която Браян се опитваше да ми даде след цялото изминало време.
Също така се опитвах да проумея и защо след толкова много години се беше сетил за съществуването ми. Нали именно заради това ни остави? Нима не избяга, когато разбра, че бях наследил силите на Анет? За него аз не бях неговият син, а едно чудовище, което по накякво стечение на обстоятелстава се бе оказало негово дете.
Не знам как, но някак си успях да издържа тези два месеца. Единственото, което ме поддържаше жив бе, че скоро всичко това ще свърши и отново ще мога да усетя топлината на тялото на Кийън. Да, Блексторм беше едно от малкото истински неща в живота ми. Заради него продължавах да се боря с жестоката действителност и каквото и да станеше знаех, че той ще е там за мене, че ще мога да се подпра на рамото му и да усетя любовта, с която само той ме даряваше.
- Нали знаеш как се възприема издишането на дим в нечие лице? - гласът му ме изкара от замисълът ми. Хм, естествено, че знаех! Нали именно заради това го направих!? Познавах го достатъчно добре, за да знам, че в този момент Кийън се чувства неловко - разчитах го в очите му и не само по начинът, по който ме зяпаше(нямах нищо против да го прави,стига да остане завинаги тук до мен). Изглеждаше толкова смутен, че дори този факт ме караше да се усмихвам.Не го бях правил толкова дълго време, че почти бях забравил какво означава да се чувстваш така все едно сърцето ти ще отлети всеки момент от гърдите ти.
Кимнах отнесено, като на личицето ми се изписа онова дяволско изражение, което се появяваше всеки път, когато бях намислил нещо. А всъщност наистина бях намислил - нямах търпение да остана насаме с него и да се насладя на нежният допир на кожата му, както и на всичко останало всъщност...
- Значи палачинки с шоколад и ще ме изненадаш за останалата част. Защо ли предусещам какво се върти в красивата ти главица? - хм,и Кийън ме познаваше прекалено добре, за да знае какво искам точно в този момент. Всъщност понякога се изненадвах, че успяваше да разкрие всички первезни мисли, които се въртяха в главата ми. Но не ме съдете прекалено строго, просто близостта с Блек ме караше да зарежа задръжките си вкъщи.
- Предлагам да тръгваме към училището и да видим дали сме липсвали на леглото толкова, колкото то на мен. Какво ще кажеш?.
- Определено - почти измърках аз, докато се приближавах към Блексторм влачейки багажът си. Хванах свободната му ръка и го повляках към арката. Минута преди да минем през нея положих усните си на неговите и го целунах леко. - И ти ми липсваше, липсваше ми толкова много...
Преди да довърша изречението си вече се намирахме в стаята, за която копнеех цяло лято и осъзнах, че в нея цари същият хаос в който я бяхме оставили преди да си тръгнем. Възползвайки се от момента, цигарата му си беше намерила нов притежател. Дръпнах си от нея така все едно от това зависеше животът ми и след миг се загубих в плътен пушек.
- Е, добре дошъл у дома - казах меко погледнах към стоящото срещу мене момче с поглед пълен с обич и възхищение.
И тъкмо се канех да изхвърля фасът, когато от спалнята се чу някакъв странен шум. Катраненочерните ми очи се разшихира от ужас. По дяволите бях забравил вълкът! Проклетата ми сестра вероятно го бе домъкнала до тук и го бе оставила в стаята ни! За секунда изгубих от поглед Кийън и се замъкнах до другото помещение. Когато отворих вратата намръщех усни и въздъхнах гласно. Един черен вълк се беше настанил на леглото ни и си играеше с възглавницата ми, моята възглавница...
- Долу - изръмжах ядосано и забих черните си очи в тези на животното. Новата ми придобивка изскимтя в отговор, но слезе на земята. Когато се обърнах забелязах изражението на Блексторм, за което определено не можеше да се каже, че е очаровано. - Дълга история...на кратко ми натресаха ъъъ...домашен любимец - изстрелях набързо и го погледнах с онзи миличък поглед, който пазех за такива моменти.

Как можех да живея без него? Това бе единственото нещо, което се въртеше в главата ми, докато го гледах как продължава да допушва моята цигара - единственото нещо, което не делях, макар в момента въобще да не ме интересуваше. Чудех се как въобще съм оцелял без Кийън всички тези месеци и главата ми така и не побираше отговора. Така или иначе не мислех да пропилявам времето с него в подобни мисли - по-скоро трябваше да се заема с палачинките, които му бях обещал като компенсация за постоянните ми закъснения. Макар че точно в момента в главата ми имаше значително по-различни идеи за това какво мога да направя с течния шоколад и откъде да го оближа. Както и да е... Трябваше да спазвам поне минимално приличие. Не бе логично да му се нахвърля като вълк още в самото начало - колкото и да ми бе липсвал. И като казах "вълк", въобще нямах представа какво ще ни очаква в стаята, когато влезем. И както и трябваше да предположа от погледа на Куин - той също. Само че нещо ми подсказваше, че той знае малко повече от мен за присъствието на вълка върху голямото ни легло, което изглежда сега животното си бе присвоило първо. За пръв път виждах истински вълк през живота си и трябва да вметна, че не бях особено очарован. На снимки изглеждаха доста по-симпатични и най-вече, по-безобидни.
Трябваше ми известно време да осмисля думите на Куин, опитвайки се да асимилирам факта, че тази огромна топка с козина и зъби ще живее с нас - по всяка вероятност той нямаше да има желание да го хвърли без терасата. И колкото и очарователен да му изглеждаше - от значително голямо и задоволително разстояние, не можех да си представя че това нещо щеше да се върти около краката ми.
- И не сметна за нужно да ми споделиш, че случайно домашния ти любимец е... вълк.. - започнах тихо аз, като че ли животинчето можеше да ме разбере какво говоря и да ми се обиди. Но точно в момента дори този вариант ми изглеждаше сравнително логичен, за това продължавах да шепна, отпращайки кратки и бързи погледи върху вълка. Това, което ме успокояваше бе факта, че се подчиняваше на командите на Куин. Но от друга страна - какво щеше да се случи ако него го нямаше у дома, а животното бе там - гладно?! Можех да се превърна в закуската му... Странно не знаех, че имам страх от вълци докато не се сблъсках с един от тях.
- Това с нас ли ще живее? - надявах се отговорът да е "Не, Кийън, ще го оставя в дом за сираци, за да се грижи за него някое по-добро семейство", но нещо в миловидната усмивка на Блейлок ми подсказваше, че отговорът няма да е никак близък до този.

Гледах го и не виждах нищо друго освен Кийън. Да, за мен той беше нещо повече от обикновен човек, бе липсващата част от пъзела, чиято празнина бях усещал цяло лято. Още се опитвах да разбера как успях да намеря сили да ставам всеки ден от леглото, а Блек да го няма. Но едва сега осъзнах, че всичко изживяно си беше струвало само поради една единствена причина - сега отново бях с Кийън. Исках да направя толкова много неща, перверзните мисли минаваха през съзнанието ми една по една, но бях толкова омагьосън от присъствието му, че не смеех да помръдна. Страхувах се, че всичко ще се окаже сън и ако го направя ще се събудя в онази ужасна къща насред пустинята. А нямаше да го преживея отново присъствието на баща си и проклетата му жена, не и след като едва преди няколко минути си бях възвърнал животът отново.Сърцето ми биеше лудо, докато се наслаждавах на онзи прелестен отблясък, който можех да намеря в очите му всеки път, когато го притесняваше. Знаех, че трябваше да го предупредя за вълкът, но толкова много исках да го видя, че съвсем бях забравил за тази малка и незначителна подробност.(Ако трябва да съм честен се надявах сестра ми да го задържи.) Опитах се да откъсна въгленочерните си очи от него, но колкото и да се опитвах не можех да помръдна.
- И не сметна за нужно да ми споделиш, че случайно домашния ти любимец е... вълк. - гласът му за пореден път днес ме изкара от въображаемият ми свят, където не съществуваше нищо друго освен нас двамата и ме върна в действителността. За миг преместих погледът си към животното, което сега се беше свило на подът върху възглавницата ми. Недоволна тръпка премина през тялото ми, опитвайки се да се убедя, че едвали нарочно съсипва точно нея. Тогава срещнах големите му черни очи и вече знаех, че няма как да го изхвърля. Вълкът се надигна бавно от земята и като че ли нарочно се блъсна в кракът ми. Опитах се да го игнорирам, но след като ме дръпна за дънките се оказах на земята, а чернушкото се сгуши до мене.
- Съжалявам... - прошепнах също толкова тихо и аз и вдигнах големите си черни очи към Кийън пращайки му един от онези погледи, които винаги разтопяваха ледът в сърцето му. - ... просто исках толкова много да те видя, че съвсем забравих за него - още по-тихо добавих и леко прехапах долната си устна.
- Това с нас ли ще живее? - дойде въпросът, на който от известно време и аз се опитвах да намеря отговор. Но колкото повече си го задавах, толкова повече разбирах, че не мога просто така да го изоставя на произвола на съдбата.
- Просто не мога да го оставя... - думите ми едва излязаха от устата ми и дори не успях да довърша това, което се опитвах да кажа - ...но ако искаш... - Опитах се да довърша, но колкото и да се мъчех не можех, затова се отказах и погледнах към Блекстоун. Преди той да ми отговори обаче се сетих нещо и придърпах чантата си от леглото. Започнах да търся нещо в нея, опитвайки се да изглеждам погълнат от заниманието си, за да не обърна внимание на неловката тишина, която се беше възцарила в стаята. Но когато ръката ми се се сви около малкият ключ, очите ми потърсиха отново Кийън.
- Всъщност исках да те попитам нещо...Лятото станаха разни неща...та като цяло наследих къща...искаш ли да се нанесеш при мене? - не знам как успях да намеря сили да изрека тези думи, но сега просто се надявах да получа отговор, какъвто и да е било отговор.

Казват, че трябва само един поглед, за да се влюбиш в човек - едно точно определено действие, в един определен момент, когато магията се случва, прелитат еднорози, безкрайни дъги обикалят в главата ти, а въздухът в гърдите ти изчезва на секундата. Коленете ти омекват, пръстите на ръцете ти започват да треперят, а сърцето ти препуска толкова силно, че имаш чувството, че всеки един момент ще се изтръгне от теб. Всичко забавя хода си и този един-единствен момент, се разстила като вечност във времето, помагайки ти да огледаш всеки един детайл отблизо, да го запаметиш така, че дори след време, когато си спомниш, все още да усещаш парфюма му, погледа му върху лицето си, дори звуците, които те заобикалят... Е, аз с гордост мога да заявя, че съм имал не един такъв момент с Куин - той ме караше всеки един ден да се влюбвам в него отново и отново, караше сърцето ми да бие така, все едно е само за него и присвояваше мислите ми, обсебваше сънищата, фантазиите и съзнанието ми. Но нищо от това, което бяхме преживели не можеше да ме подготви дори малко за това, което ме очакваше. Защото такива моменти, колкото и да са премисляни, сънувани, те трудно биха могли да бъдат предвидени. А реакциите - трудно биха били контролирани по какъвто и да било начин.

Гледах как Куин рови в багажа си и не знаех какво да му кажа. Знаех, че не можем да изхвърлим вълка, но той надали разбираше, че в момента умирах от страх, дори и да стоях на метри от животното. За момент, само за момент, си помислих, че трябва да е невероятен егоист, за да ми домъкне това нещо и да очаква от мен да го приема с разтворени обятия. И после осъзнах, че това всъщност бе Куин - непредсказуем, очарователен и както винаги, готов да помогне. Все пак какво щеше да се случи с горкото животинче ако го накарах да го махнем? Не, че мен ме интересуваше особено много, но по всичко личеше, че Блейлок държи повече на вълка отколкото реално показваше. А и не можех да отрека пред себе си, че щях да бъда щастлив само ако той бе. Което ме поставяше в едно странно положение, долу-горе с вързани ръце и крака. Какво можех да направя освен да замълча, да сведа виновно глава за това, че отново съм направил от мухата-слон и да се съглася. Тъкмо бях отворил устата си да изрека "Добре, Куин, печелиш, вълкът остава с нас, но си ми длъжник", когато целият ми свят се преобърна. Първоначално не осъзнавах какво се случва - усещах го, може би тялото ми го разбираше, но мозъкът ми отказваше да го възприеме, изписвайки ERROR с големи, флуоресцентни букви в съзнанието ми. Значи това било да преобърнат наистина светът ти? Само за секунда, когато думите на Куин преминаха през главата ми, чувствата накараха тялото ми да експлодира. Това бе от онези моменти, които хората никога не забравят - каквото и да се случва, колкото и време да минава. И Блейлок не само, че ме накара отново да се влюбя в него, но и ме накара да повярвам, че никога няма да спра да го обичам.
Изведнъж всичко пред очите ми се превърна в цветни петна, фигури и фойерверки. Кръвта заблъска в ушите и главата ми, а силен, свистящ звук ме накара да се почувствам като в дискотека. Приятно замаян от множеството чувства, които се бореха вътре в мен, успях да направя крачка напред. Краката ми трепереха почти толкова, колкото и ръцете, сърцето ми щеше да се пръсне. Биеше толкова силно, че бях сигурен, че дори Куин можеше да го усети, стига да допреше ръка до гърдите ми. Нещо в мен се преобърна, карайки ме да действам абсолютно инстинктивно, пренебрегвайки цялото онова треперене, заекване и страх. Малко по малко петната пред очите ми се изчистиха и отново бях способен да видя лицето на мъжа, който обичах и който бе успял да предизвика този мини-инфаркт, придружен с фойерверки вътре в мен. Очакваше отговор... Отговор, който не можех да му дам в момента. Защо ли? Защото нямаше думи, които можеха да опишат, това което чувствам в момента, защото всичко бе заседнала на гърлото ми, заедно със задоволителна доза сълзи, които рядко си позволявах да изкарам на показ.
По-късно щях да осъзная, че всичко това се е случило само за секунди, но точно в момента се чувствах така, все едно минава цяла вечност, докато се добера до него. Докато поставя треперещите си пръсти около лицето му и впия силно устни в неговите. Сърцето ми продължаваше да бие все по-силно и по-силно. Не можех, не можех да се отделя от него, не можех да си го позволя, защото вярвах, че ако това стане ще умра. Исках да съм едно цяло с него, завинаги. И щях да направя всичко това да остане така - щях да гледам вълк, щях да осиновя азиатче и да му правя всяка сутрин закуска. Щях да му отстъпвам всяка една от цигарите си. Стига да не ме оставяше - никога повече. Защото от сега нататък нямаше да мога да понеса да живея без него.
- Да, да, да, да! - прошепнах (или може би извиках?!) някъде между въздишките, които си позволявах в момента, в който устните ни се раздалечаваха. Но не, нямаше да го пусна, не още. Притиснах тялото му в най-близката стена, или по-скоро го изблъсках, и му се нахвърлих отгоре - точно като животно. Плъзнах треперещите си пръсти по тялото му, непохватно опитвайки се да сваля тениската му. Трябваше да усетя тялото му до моето, трябваше да се уверя, че всичко това е истина, а не поредната фантазия, трябваше да съм сигурен, че е реално. Дланите ми се плъзгаха навсякъде по тялото му, докосваха всяка една част, така все едно бе за последно - но това бе лъжа... Това бе началото, началото на нещо истински хубаво, нещо което си заслужаваше, нещо което нямаше да свърши. Точно в момента не можех да обърна внимание на нищо - нито на вълка, нито на когото и да било, ако щеше и орки да ни нападнат. Този момент щеше да бъде за мен и Куин и двамата щяхме да се насладим изцяло на него. Никой нямаше право да ни го отнема, никой.

Сърцето ми във всеки момент щеше да се пръсне.

Да експлоадира, да се счупи на малки парченца, докато чаках отговорът му. Никога не бях мразил тишината, така както я мразих в този момент. Да, не можех да понеса тази ужасна, разяждаща тишина, която някак си успяваше да се добере до душата ми. Черните ми като катран очи се преместиха бавно към вълкът, който някак си отново бе успял да се добере до възглавницата ми и сега се беше свил върху нея в ъгълът. Черната му козина се сливаше с цветът на мебелите и почти не се забелязваше. Но все пак още виждах онези сини като необятната вода очи, който успяха да ме накарат да обикна проклетото животно.
Може би точно заради това не можех просто да го изхвърля на улицата и забравя за него. Нямаше да го понесе и това, което ми се беше случило в миналото нямаше нищо общо, или пък всъщност имаше. Още не можех да забравя онзи проклет ден, в който целият ми живот отиде по дяволите. Бях на десет и нямах представа колко жестока може да бъде съдбата. И тогава всичко се промени - родителите ми се разведоха, поеха по пътя си и забравиха за съществуването ми. Аз бях онази непотребна част от живота им, която те така усъдрно се опитваха да забравят. И затова просто избраха по-лесният начин - изоставиха ме. Останах сам. Да, тогава всичко беше различно, аз бях различен и не виждах друг цвят освен сивият, не подозирах, че освен злоба- има и нежност. Мразех да се връщам у дома, защото винаги се сблъсквах със студените бели стени и празните стаи, които връщаха спомени за изминалите дни. Не ми беше хрумвало, че за една нощ ще изгреят звездите и ще помкръкнат безразличието ми. Ще засветят на друга планета.

Когато срещнах Кийън всичко се промени.

Той беше различен.

Всеки път когато го погледнех в очите нещо в мене се пречупваше и ме довършваше мъчително. Когато бях с него ми беше изключително трудно да запазя фалшивата маска, която си поставях винаги, когато общувах с външния свят. И не беше нужно. Блексторм ме разбираше и някак си успя да пробие мрачната ми същност и да докаже че живота не е чак толкова лош. Подаде ми ръка тогава, кога всички ми бяха обърнали гръб. Превърна се в моята пътеводна звезда. Всеки следващ ден, който прекарвах с него беше като истинска приказка. За първи път в живота си разбирах какво е да си истински щастлив. И колкото повече време прекарвах с Кийън, толкова повече разбирах, че не мога да живея без него. Вече не ми пукаше за това, какво ли можеше да стане, ако нещата не се бяха развили по този начин, защото се радвах, обичах животът си такъв какъвто беше. Не съжалявах за изгубеното, защото бях намерил нещо истинско, нещо, което усмисли дните ми и ми даде причина да продължавам да се боря и живея. Затова го обичах и винаги щях да продължавам да го обичам. Каквото и да станеше, колкото и време да минеше знаех, че Кийън е човекът, с който искам да прекарам животът си. И не само защото един поглед бе достатъчен, за да ми върне усмивката, а и поради това, че винаги намираше пътят до сърцето ми.

Имах чувството, че секундите се влачат цяла вечност, че е изминал поне час от както се усмелих да му задам въпросът си. Сърцето ми пулсираше, докато наблюдавах движенията на Кийън. На лицето ми се появи лека усмивка, когато вдигнах погледът си от земята и срещнах синьо-сините му очи. Докасването му бе достатъчно, за да ми докара сърцетуп. Още малко и онова туптящо нещо щеше да изкочи от гръдите ми. Отворих уста, за да кажа нещо, но в същият момент бях прекалено зает да се наслаждавам влажните устни, който ненадейно се впиха в мойте. Съвсем несъзнателно напрежението изчезна и инстинктивно обвих ръцете си около вратът на Блек, притискайки ги по-близо до себе си. По цялото ми същеество премина гореща вълна, усещайки топлината на тялото му. Боже беше ми липсвало толкова много. Не можех да повярвам колко време беше миналото от последният път...
И тогава, когато вече започвах да виждам звезди посред бял ден, дойде и отговорът, който бях чакал толкова дълго време. Не можех да повярвам, че чувам така желаното "да". Думата се заби като стрела в сърцето ми. Дори можех да се закълна, че за секунда въпросното спря за момент. Гледах Кийън, но в действителност не го виждах. Погледът ми бе замъглен, а пред черните ми очи играеха цяла симфония от цветове. Дори за момент си помислих, че си въобразявам,че съзнанието ми си играеше с мене.
- Наистина? - прошепнах някак си и от усните ми се откъсна една въздишка, когато гърбът ми се блъсна в стената. Всичко бе прекалено хубаво - чувствата и усещанията се сливаха някъде там, превръщайки се в нещо нереално. Някак си ръцете ми успяха да намерят раменете на Блексторм и се лъзнаха леко надолу по протежението на гърбът му. Опитах се едновременно да го притисна по-близо и с това да разкарам тениската му. Преди да загубя представа къде се намирам го придърпах припряно към себе си и на свой ред го целунах желаещо.

Дори не подозирах, че сетивата ми могат да бъдат толкова изострени, колкото бяха сега. Имах чувството, че изведнъж всичко е станало още по-силно и сега всяко едно негово докосване преминаваше като пожар по кожата ми, пропивайки се през дрехите ми. Усещах дъхът му върху врата си, разпространявайки се по цялото ми тяло като отрова, която ме караше да настръхвам и едновременно да се топя. Всичко, което ми се случваше бе като необикновен букет от емоции, който ме връхлиташе непрестанно и ме караше едва ли не да се гърча в ръцете му. За момент си помислих, че въздухът не ми достига - главата ми се замая приятно, като след първата дългоочаквана дръпка от цигарите, които уж бях отказал. Отдръпнах се само за секунда от него, колкото да мога да проникна в дълбоките му, тъмни очи и да разбера, че в главата му се случва същото като в моята. Не можех да устоя нито секунда повече на присъствието му, на тялото му срещу моето и на натежалия, предизвикателен поглед. Очевидно трите месеца ми се бяха отразили много повече отколкото предполагах, а като се прибавеше и вълнението от това, което се бе случило само преди броени минути, мисля че нетърпението ми можеше да бъде не само оправдано, но и разбрано.
Плъзнах ръката си първо през блузата му, усещайки пулсът му така, все едно сърцето му е в ръката ми, но не можах да се задоволя само с това. Изведнъж да го докосвам през малкото дрехи, които носеше в момента, не ми се струваше достатъчно - исках да усетя повече от него - топлината на кожата му срещу ръката ми, тялото му, прилепено в моето и устните му, горящи кожата ми. За това първоначално съвсем предпазливо плъзнах пръсти по корема му, осъзнавайки че дори там мога да усетя сърцето му - вероятно това можеше да се случи и с мен, защото точно в момента кръвта ми препускаше като полудяла във вените ми, карайки всеки един от крайниците ми да се изпълва с кръв. С треперещи от вълнение и възбуда ръце стиснах краищата на дрехата на Куин с пръсти и тромаво я повдигнах нагоре по тялото му - бавно, изтезавайки както самия мен, така и него. След секунди обаче всичко това бе забравено - блузата му лежеше захвърлена някъде в страни, докато аз се наслаждавах на голото му тяло. Устните ми обхождаха всяко едно място, по което преминаваха ръцете ми, започвайки от устните му, така любимата ми брадичка, адамовата ябълка, гърдите... Бавно, малко по-малко, започнах да се спускам надолу по тялото ми, и докато езикът ми шареше по коремът му, то пръстите ми се опитваха да се справят с ципа и единственото копче на дънките му. В момента, в който най-накрая успях да се освободя от тях, смъквайки ги чак до глезените му, установих че точно в момента нищо не можеше да потуши пожара, който се разливаше по слабините ми, поне не и докато не се лишах от боксерките му - последното нещо, което ме разделяше изцяло от него и от голото му тяло. Първоначално пръстите ми нежно се плъзнаха по издутината - съвсем леко, като докосване от пеперуда - едновременно приятно и дразнещо. Но и това не ми бе достатъчно - трябваше да го усетя целия и трябваше да стане точно сега. Изхлузих боксерките му и притиснах устните си към онази така чувствителна част от тялото му, която сега щеше да се пръсне - точно както щеше да се случи и с мен. Въздишката, която се отрони от мен се сля с тази от Кийън, в същия момент, в който влажните ми устни обгърнаха главичката му, а езикът ми го обходи целия.

* ще едитна

Стаята на Куин и Кийън

Стаята на Куин и Кийън

Similar topics

Similar topics